вече чувствам почти физически времето: как то тихо се освобождава от часовете, минутите и секундите, които му остават, за да започне да ги брои наново, как е олекнало, как излита през прозореца, без да погледне за последен път надолу ...

 Преди дъжда в помръкналия следобед  се спускат облаци -
същински ореоли, които са намерили безпогрешно мeстата си,
без зографът сам да ги е посочил.

http://literaturensviat.com/?p=86646 

Ще издухам прашинките наоколо.
Виждаш ли, мили, тези две
как трептят в пространството,

Пак петелът тръбата надува
и звукът като паяжина се люлее.
В чужда орбита ми се струва

Нощта на половина е отвъд.
Като везни в покой унесени
се примиряват и живот, и смърт.

Орехът. Гледам клоните му отсреща как се движат свободно и подреждат като магически пъзел парчетата от изгрева и залеза. Сиянието им променя простора след всяко издишване на вятъра, а сенките – ту дълги, ту къси, изписват всеки ...

Тази нощ мракът е с друга същност. Затворен в рамка, някой го е опънал като платно и е очертал долната и горната му граница. В ниското, оранжът на листата, блести като тънка ярка линия. Самото небе, облакътено на клоните на ореха, е ...

 
следобедът ли се вдигна във въздуха
или стъпих върху вятъра

Помня онзи декември. Морето. На стария плаж тишината.
Сякаш свършваше битието и влизам в кръговете на ада.
 

Цветовете на светлината.
Чакам ги: стоя до река и гледам как идва
бялата вода, червената, синята, виолетовата, златната.

І.
 
Бургас е в мъртвия сезон отдавна. Декември. На мъглата силуета