Гледам как изкачва отсреща
етажите на двете сгради  –
стъклопис, който расте
и ще запълни пролуката между тях. 

И тогава мракът изтънява.
През прозрачния въздух цветовете –
напълно разсънени, вече се протягат на воля.

А обичайният градски смог
и днес иска да ги вдиша:
до дъното на ярките молекули,
за да изглежда изгревът посърнал.

 И следобедът – смален,
защото сумракът
е изгладил ръбовете му.

Докато здрачът потече в синьо,
сякаш вечерницата заплаква. 

Този петък – носталгично син.
По-стар и от първата сълза.