Време за пешеходеца. 

Сиянието на дъгата се разтваря във въздуха. И всичките й цветове - червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, индигово, виолетово плуват в него. Светлината ту се отваря докрай, ту се затваря цялата в някой облак. В неумело очертаната му форма пламва второ слънце. 

Пролетта е на върха на сезона.

Обичам да се движа успоредно на канала. Люляците тъмнеят, но резедата на дърветата очертава живия пунктир на алеята.

 Малките улички в центъра приличат на носталгичен провинциален квартал: с празните кафенета, с продавача на вестници и с ранобудните баби, които чакат купувачите с букетчета от диви виолетки и нарциси в кошниците си. 

Около паметникът на Патриарх Евтимий обичайната суматоха отсъства. Все още е рано за срещи. Само трамвай номер десет,
с ударите си по релсите, напомня за обичан маршрут - през горичката към най-романтичната за София спирка „Вишнева”. Сигурно двата гълъба, които живеят в мансардата на кантона, вече са кацнали на дървения перваз - тяхната от години любовна люлка. 

Върбата пред черквата „Свети Седмочисленици”, е вече разлистена. Пролетта искри наоколо като огромен нимб в неузряло зелено. 

Здрачът приближава. Лампите една след друга се запалват.
И „моите Италии” неусетно залязват. 

Публикувано в Public Republic