Време за пешеходеца.
Сиянието на дъгата се разтваря във въздуха. И всичките й цветове - червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, индигово, виолетово плуват в него. Светлината ту се отваря докрай, ту се затваря цялата в някой облак. В неумело очертаната му форма пламва второ слънце.
Пролетта е на върха на сезона.
Обичам да се движа успоредно на канала. Люляците тъмнеят, но резедата на дърветата очертава живия пунктир на алеята.
Малките улички в центъра приличат на носталгичен провинциален квартал: с празните кафенета, с продавача на вестници и с ранобудните баби, които чакат купувачите с букетчета от диви виолетки и нарциси в кошниците си.
Около паметникът на Патриарх Евтимий обичайната суматоха отсъства. Все още е рано за срещи. Само трамвай номер десет,
с ударите си по релсите, напомня за обичан маршрут - през горичката към най-романтичната за София спирка „Вишнева”. Сигурно двата гълъба, които живеят в мансардата на кантона, вече са кацнали на дървения перваз - тяхната от години любовна люлка.
Върбата пред черквата „Свети Седмочисленици”, е вече разлистена. Пролетта искри наоколо като огромен нимб в неузряло зелено.
Здрачът приближава. Лампите една след друга се запалват.
И „моите Италии” неусетно залязват.
Публикувано в Public Republic