Нека свободно да пресича лицето.
И когато плача да не се преструвам,
че имам сажда в окото.
 

Като небесна капка нека да почуква
с морза си по масата. 
И по-често да поглеждам навън - към облаците,
които трупат в себе си дъжд, сняг и  тъга.

Сълзата и този път изкачва
стръмнината от сърцето до очите.
В своята мъничка сфера събира
сол и вода - от цял океан.
 

Днес цветната леща ще смени
кафявото на зениците с морско зелено.
После, вече натежала, 
ще се търкулне по скулата на лицето. 
 

Сълза:
Праисторически кристал, 
проблясващ в пропастите на времето.
Зърно от светлина, което пониква в изгрев.
Снежинка, кацнала на миглата ти.

Преди  да я разтопи дъха ми.

из книгата "Свободни като въздуха"