Прочетен: 1777 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 27.02.2013 20:20
Както въздухът нахлува в пейзажите със своите непостоянни отблясъци и сенки, така свободно се движат в него и нашите желания. Те са наоколо - живи същества, които или са пристигнали по галактическите магистрали от други, непознати светове, или са сменили доброволно райското си жителство със земно.
И за да са винаги предпочитани, те често променят същността си - стройната, изящна и гъвкава фигура, става изведнъж смешно симпатична със своята недовършеност. И тъкмо да я харесаш дори и такива, внезапно твоите очи я виждат като самото съвършенство!
Желанията ни нямат нужда от твърда почва, защото се движат над нея. Често ни дават знак, хвърляйки отгоре пера, за да можем да ги уловим с пръстите си. Затова някой гордо се разхожда с шапка, украсена с перо, а друг - пише с него по светло, а нощем мракът го изтрива, за да започне отново, и отново работата си със зората. Трети пък, заспива блажено върху гальовния му нежен пух. Но има и мигове, когато желанията ни се изгубват в пространството.
Летейки безгрижно, бурята изневиделица успява да ги заклещи между два черни облака. За да се спасят, те могат да останат там, в самото око на бурята, или да се върнат назад - към хладните сумрачни улеи на всемирния гигантски лабиринт. А някъде дебне звездният Минотавър и като истинския митологичен герой, чака векове своите нови жертви. Отворил лакомо хищната си паст, той търпеливо слухти, скрит в тъмното дъно в края на коридорите. Пътят обратно е възможен, само ако успеят да се хванат за копринената нишка на паяжината, която е маркирала спасителния им път обратно.
А там вече бурята е във вихъра си. Смъртоносното й колело ги завъртява с железните си безмилостни перки. Небесната пералня се захранва непрекъснато от полуделите от ярост ветрове. Сред гръмогласното им фучене, сред свистенето на облаците и сблъсъците им един в друг, сред тътена на гръмотевиците и зловещото скрибуцане на дърветата и клоните, като спускане в дълбините на кладенец , тези иначе нежни създания, се превръщат в корави бойци, готови да погълнат тонове прахоляк, смог и дим, но да се върнат обратно при нас. С кръв по телата, с разбити сърца и заслепени от светкавиците и любовта очи, те са тук и отново будуват с нас, когато тъгуваме.
Оттатък любовта е нищото. Няма е светлината, която облъчва с цветове въздуха. Няма го звънкото потракване на зърната на сълзите и дъжда. Няма я дори тишината. Защото там не е пустиня, тъй като няма пясъци. Не е и пущинак, защото няма и пръст. Даже самотата я няма.
Там е самото прокълнато нищо -
повече от смъртта
и последното -
след нея.
Поне се надявам...
и последното -
след нея."