Мансардата. По стълбата нагоре, нагоре към облаците. Къс свободно пространство, между небето и земята.
Мъча се да си спомня ароматите, обвили старите мебели като тапицерия, онзи дъх на отдавна прочетени книги и вестници, преследващ ме и сега. И финият прашец, изпаднал отгоре, от луната вероятно, който винаги след нас се пръскаше навсякъде, следвайки линиите и извивките на повърхностите. Просто е искал да покрие и ъглите на небесния правоъгълник.
…А как трепереха във въздуха прашинките, след всяко твое издишване! Танцуваха, въртяха се, снишаваха и издигаха се – нестройно пространство от милиони частици, които създаваха свой, предпочитан хаос.
В смътната светлина с различни оттенъци, аз ги виждах как очертават странни в началото образи, после постепенно изграждаха силуети - ту на къща върху изумруден хълм, ту залив в дъното на пейзажа….Усещах естествеността на залеза и изгрева, вкуса на нощта и устните ти, яркия отблясък на луната, оглеждаща се в нашите тела.
Всичко, което обичах, беше в мансардата. Моето галактическо битие. Само тук и само тогава!
Сега сигурно е останал само онзи прах, покривал полека и гънките на забравения на тавана шал, разтворената страница на книгата, която така и не дочетох. Въздухът е отдавна замрял и няма кой да го раздвижи, да издуха праха.
Покой в мрака - като черно-бяла снимка на лунната повърхност.