Малкото паяче плете тънките си мрежи унесено, сякаш и то мечтае за нещо свое преди да заспи.
Като погледна пейзажът насреща, разбирам, че точно тук, където съм, нямам спомени - годините така са разбъркани, че вчера е сега, а днес е бъдещето. Дори онзи някогашен листопад се издига пред мен нагоре, напълно достоверно към небето, като неотъпкана горска пътека и очертава завоя преди облаците.
През сребърните нишки на паяжината, виждам пространството различно – уж мога да го докосна, но е недостижимо - увито е като в копринен пашкул. Още малко и аз ще съм хваната, заедно с приближаващия здрач, в примамлива свилена примка.
Какъв е този доброволен плен? И хълмът, и дърветата, и ябълките, удрящи нестройно тревите, и тръпчивите омайни ухания, всичко е в тази паяжина, която се полюшва в пространството като удобен и огромен хамак.
Още малко и луната ще изскочи, следвайки лъскавата нишка. И тя ще влезе в нашия ритъм - леко, напевно, приспивно.
Унеси си в този свят, като в друга ера, по-щедра и от митологията и не бълнувай имена на богове, герои и предатели…