Дъждът отвори портите.

На пейзажа границите полека - лека се смалиха.

Сякаш всичко е небе…

Като в черно-бяла фотография.

Бегло се мяркат неточни овали - чадъри без хора.

Силуетите им се разтварят във водата.

Сега всичко е небе...

Капките се стичат по очертанията на тялото, изрязват всяка линия.

Усещам ги като движение на ръка по дрехите ми. Явно търсят път към мен.

За да ме вкаменят, за да стана сигурно статуя в някоя квартална градинка.

Вече всичко е небе.

А то е пренаселено от планети със спътници, с изгаснали слънца с история, с метеорити, с комети, с астероиди, засилени нанякъде. Има и всичко, и нищо…