Отвътре усещам трептенето на секундите, минутите, часовете.
Затова не нося часовник. Някъде писах:
„виждам гърба на времето”,
защото бъдещето често обръща очи назад.
Пролетта се разсънва със зората.
Зеленото полека избистря пейзажа.
Отделните му парчета се наместват удобно в него.
Средата на седмицата.
Решавам да се срещна с приятели – в сърцето на града.
В едно от най-романтичното за мен места –
ресторант в типична софийска къща със затворен от други сгради двор.
В началото на лятото стените й се опаковат
с вече подивелите с годините виолетови глицинии.
Тогава нощем пространството издишва сладки и упойващи мириси,
които проникват и през невидимите пукнатини на душата.
Чашите ни с вино искрят в разпалено червено,
върху фона на синьото спокойствие на здрача оттатък прозореца.
Вечерта е бърза – нали е средата на седмицата.
Вън вятърът издухва цветчетата от клоните и ги пръска като истински фокусник -
надясно, наляво, нагоре-надолу,
в концентрични кръгове и в неразбираеми диаграми.
Следя ги с поглед, докато вървя по улицата.
Те ту светват, ту изчезват, за да се появят отново –
премигващи звездици върху тъмния вертикал на въздуха.
Публикувано в Public Republic