Сънят ми спира на най-интересното.
Опитвам се да го възстановя, вече будна, докато запарвам чая.
Помня, че съм в двора на стара къща в подножието на далечен хълм.
И тук пролетта се е разсънила. Още е сумрачно,
но короната на разцъфналата ябълка в двора пръска светлината си наоколо.
Затова всеки камък от оградата, патиниран от времето, ясно се откроява.
Прозорците отвътре са тъмни зад тънките пердета.
Портата е затворена, но се вижда
тежкият железен ключ, оставен в ключалката.
Защо съм тук точно днес? Сама ли съм?
В ръката си държа фотоапарат –
сигурно очаквам изкачването на изгрева по клоните на дърветата.
Опитвам се да върна съня назад.
Усещам, че всичко това някога съм го преживяла.
Мирисите на млади треви и на подивели дървета ме преследват от години:
Това е сънят в зелено, който циклично се повтаря,
но никога не стига своя край.
Вече сто години обичам това място. И още сто ще го обичам.
И ако има рай, той е тук – по южния склон на този изумруден хълм.
С къщата, където всяка сутрин в седем часа слънцето кацва на комина.
Публикувано в Public Republic