Отвътре усещам трептенето на секундите, минутите, часовете.
Затова не нося часовник. Някъде писах:
„виждам гърба на времето”, 
защото бъдещето често обръща очи назад.

Пролетта се разсънва със зората.
Зеленото полека избистря пейзажа.
Отделните му парчета се наместват удобно в него.

Средата на седмицата. 
Решавам да се срещна с приятели – в сърцето на града. 
В едно от най-романтичното за мен места – 
ресторант в типична софийска къща със затворен от други сгради двор. 

В началото на лятото стените й се опаковат
с вече подивелите с годините виолетови глицинии.
Тогава нощем пространството издишва сладки и упойващи мириси,
които проникват и през невидимите пукнатини на душата.   

Чашите ни с вино искрят в разпалено червено, 
върху фона на синьото спокойствие на здрача оттатък прозореца.

Вечерта е бърза – нали е средата на седмицата. 
Вън вятърът издухва цветчетата от клоните и ги пръска като истински фокусник - 
надясно, наляво, нагоре-надолу,
в концентрични кръгове и в неразбираеми диаграми.

Следя ги с поглед, докато вървя по улицата. 
Те ту светват, ту изчезват, за да се появят отново – 
премигващи звездици върху тъмния вертикал на въздуха.

Публикувано в Public Republic  

Мартенски опуси