В помръкналия следобед - опушена черква

стенописите са с обичайните сцени:
Върху купола кацва гълъб и от перата му 
здрачът капе със синьо безразсъдство.

Дървото с двете ябълки отсреща приближава.
Адам и Ева тичат да се скрият под короната му.

И дъждът е все същият.  

В пеещите му пространства има място:
За  далечния  хребет с извивка на женско рамо.
За сълзите – стръмно зелени от север.  
За четирите сезона и след тях.

И за тъгата под кроткия облак
има място под дъжда.
 

Из "Свободни като въздуха"

за всички и за всичко - толкова е красиво и вълнуващо. И този здрач, който капе "със синьо безразсъдство", " за тъгата под кроткия облак" и за "далечния хребет с извивка на женско рамо...