Някога отпратих спомените.
Едните – градски птици, отлетяха към други небета.
Останалите – кротки мравчици,
поеха по лабиринтите към долната земя.

.От време на време обаче,
тайно надничах през пукнатините на миналото.
Там като съмне, ясно изпъкват драскотини,
грапавини и петънца по набръчкания от годините релеф.
Само нощем се изглажда – става тих, укротен, нежен.

Това е моят стар свят.

Не с традиционните изгреви и залези,
а с цветове, които ни разсънват със звуците си.
И със здрач, потъмняващ само,
когато нощният славей изпее първата си песен.
.

Всеки сезон идваше с любовен знак:
белите нощи на снега, синята къща на дъждовете,
златното руно на слънцето, игривите лунички на есента.  

Наивно вярвах, че така ще съм свободна,
че тъгата ще намери чужд дом
и моето време ще е винаги сегашно.

Но сводът все е пуст – без гънка от облак,
а пейзажите вяло си стоят по местата.

Затова отворих широко прозореца на спомените.
Тази сутрин усетих ветрец, който повдигна завесата.

Идат.