Тъгата.
Прониква в мен с всяко вдишване.
Усещам дългия й горчив послевкус.

И симетрията на пространството се срива.
Пропукват се стените по вертикала. Ъглите се отварят.
Светлата черта на хоризонта прекъсва.

Сякаш земен трус разтърсва житейските правоъгълници.
И тонове думи, възклицания, въздишки, обещания, изчезват.
Руините им – антични статуи, потъват в разцепените пластове.

След векове може би ще се разгадае
тайната на тъгата, скрита под старите зидове.  

...Отсъствието ти променя пейзажите:
здрачът става друг – пурпурът притъмнява до безпаметен мрак.
Небето – приближава: на един облак разстояние.
И звездите слизат – разпознавам ги без очила.

Уличните лампи необяснимо се включват –
истински съзвездия от някоя квартална галактика.

А аз ставам не само съзерцател, но и техен пазач.

Защото нощта е вътрешният джоб,
в който скривам тайните си.
И тъгата, когато те няма.

Стара, днешна и утрешна тъга ли?
Тъгата е една.
И когато си тръгне по изгрев, сигурна съм,
че чувам отдалечането на леките й стъпки.