Като погледна насреща,
усещам, че точно тук,
където съм, спомените ги няма.
Времето е свободно -
ту избърза, ту се бави, ту спира.

Затова сега е вчера, а утре - ще е днес.

През копринените нишки на паяжината,
виждам пространството различно:
уж мога да го докосна, но е недостижимо -
завито от здрача - в капсула.

Още малко и аз ще съм хваната,
заедно с настъпващия мрак,
в примамлива свилена примка.

Какъв е този доброволен плен:
за хълма, за дърветата, за ябълките,
удрящи нестройно в тревите.
И за тръпчивите упойващи мириси.

Хамакът на нощта.

Още малко и луната ще изскочи,
за да се плъзне по тънката нишка на въздуха,
за да се залюлее в нашия ритъм -
леко, напевно, гальовно.

Заспи и ти в този свят, мили,
влез в него като в друга епоха -
по-щедра и от митологията.

И бълнувай
под суфльорството на щуреца,
имена на богове, герои и предатели.