Тихите часове. Тези, в които тъгата иде.
Прониква в мен с вдишванията.
Усещам дългия й горчив послевкус.
И симетрията на пространството се срива.
Пропукват се ъглите и стените по вертикала.

Светлата черта на хоризонта прекъсва.

Сякаш земен трус разтърсва житейските правоъгълници.
И тонове безсмислени думи, възклицания, образи, обещания, изчезват.
Руините на делника – антични статуи, потъват в разцепените пластове.

Само някой архелог след векове може би ще разгадае
мистерията любов, скрита под вече старите зидове.  

Отсъствието ти променя всичко:
здрачът става друг – пурпурът сантиментално притъмнява.
Небето – на един облак разстояние.
И звездите слизат надолу. Разпознавам ги дори без очила.
Прашец от Млечния път ли пада, или изпреварил времето сняг?

Уличните лампи необяснимо се включват –
истински съзвездия от чужда галактика.

А аз ставам не само съзерцател, но и техен пазач.

Защото нощта е вътрешният джоб,
в който скривам тайните си. И тъгата, когато те няма.
Стара, днешна и утрешна тъга. Не, тя е една.
И когато си тръгне по изгрев, сигурна съм,
че чувам отдалечането на леките й стъпки.

Public Republic