Излита от индиговия мрак -
пеперуда, разпукала какавидата си.
Иска ми се да не пропусна този изначален миг,
в който тя се измъква от нощната коруба и пърхаща и лека,
заема с крилете пространството.

Светлината в очите ти. Тя ме разбужда.
А сънят продължава в друга нощ.
И в следващи, напълно достоверни пейзажи,
които се движат из сезоните, а понякога -
и в четирите едновременно:
След елегичния зимен плаж,
ниското сумрачно небе става различно –
ослепително зелено от сиянието на разлистените дървета.
Оттатък парка пък, асфалтът излъчва
цялата събрана горещина на август
и сандалите потъват в меката му същност.
Стъпките ни остават там до следващото лято.
След завоя на улицата,
знаците на октомври трепкат във въздуха -
стотици рижи изгреви, само за тези,
които са се посветили на есента.

Хоризонтът не е предел.
И зад линията следват сцени.
В следващи животи - в помпейско червено.

Тази сутрин си спомних за една друг октомври,
огрял далечен хълм. Листата падаха,
упорити и последователни,
следвайки покривите на запуснатите отдавна селски къщи.
Златните им оттенъци искряха -
същински ореоли около пропуканите керемиди.
Напомняха на библейска обител,
изографисана върху стените на старата черква,
от която е оцеляла през вековете само камбанарията.

И днес това място съществува -
в покрайнините на рая.
На границата между два свята.

Сп. „Факел”