Прониква в мен заедно с въздуха.
Усещам дори вкуса й. Устните тръпнат.
И симетрията на пространството се срива.
Пропукват се правите ъгли, стените по перпендикуляра.
Светлата черта на хоризонта се прекъсва.
Като след земен трус пропадат житейските правоъгълници.
И тонове безсмислени думи, възклицания, образи, обещания, изчезват.
Руините на делника, като антични статуи, потъват в зейналите пластове.
И тогава поглеждам нагоре. Небето е различно.
Виждам звездите без очила.
Премигват като очи, в които е влязла прашинка.
А след нея тръгва сълзата.
Нощта полека-лека се прояснява.
Уличните лампи необяснимо се включват -
съвсем като съзвездия от друга галактика.
А аз ставам не само съзерцател, но и техен пазач.
Защото нощта е вътрешният джоб, в който скривам тайните си.
И тъгата.
Няма стара, днешна и утрешна тъга. Тя е една.
И когато си тръгне в зората, сигурна съм,
че чувам как се отдалечават леките й стъпки.
сп. "Факел"