райското си жителство със земно.
Те не стъпват по земята - движат се над нея.
Дават знак: хвърлят перо и някой украсява шапката си.
Друг – пише с него по светло,
макар да знае, че мракът ще го изтрие.
Има и хора, които заспиват блажено върху гальовния му пух.
Понякога попаднат в окото на бурята.
Там винаги е опасно -
небесната пералня се захранва от подивели ветрове.
Железните им перки чупят и камъка.
Под зловещото скрибуцане, пейзажите се люлеят
и се пълнят с прах, дим и смог.
Но желанията ни са свободни същества -
нямат спомен за робство.
И затова оцеляват.
А след тях остава нищото:
Където няма светлина.
Няма пясъци. Няма пръст.
И самотата я няма.
Там е самото прокълнато нищо:
повече от смъртта
и последното
след нея.