Клоните на ореха отсреща подреждат магически пъзел от изгрева и залеза.
Сиянието им променя простора след всяко издишване на вятъра.
Това е моят домашен  калейдоскоп, с който наблюдавам
дневните и нощните галактики, черни дупки,
мъглявини, луни и млечни пътища.

После стягам раницата си, за да потегля по  пътища,
осветени от падащи звезди и запалени комети.

Дъждовете не само измиват с пяната на облаците
насрещните пейзажи, но ги и променят.
Очертанията на къщите се източват нагоре, изтъняват
и приличат на древни наколни жилища в далечни непознати води.

В  коя епоха живея, колко хилядолетия назад извървях?
Защо светлината тук е затворена!

Губя зрението си – мракът събира наоколо целия вселенски прах.
Душата ми успя да избяга отвъд хоризонта.
Не можах и да я извикам - забравих да говоря.

Мислите ми спират пред планина.
Обичайната чаша чай изстива вероятно оттатък острия й скат.
Стоя в пространство, пълно само с въздух.

Но в близката отдалеченост, точно сега, самичък си и ти.
Ако тръгнем едновременно, ще се срещнем
по средата на пътя, в онази градина.
Имаме още много време, преди да ни прогонят оттам.