Вече забравих кое е истинското. От къде започва иреалното и къде свършва действителността?
…Измислих ли парчетата от изгрева и залеза, които като коприна усещам всеки път, докосвайки ги сутрин и вечер. Чувам ли наистина на ехото думите, очаквани с години от мен. Разгадавам ли всъщност движенията на ореховите сенки, рисуващи образи и силуети, избягали сякаш от сънищата ми? А пяната на облаците ли изми пейзажът до неузнаваемост, за да се превърне в импресионистична картина? Днес пък кой опакова самата светлина, за да ме накара да се чувствам ослепяла. И да не би да съм вече и онемяла, щом дори забравих как се говори.
Кой е животът – този в мен или този, отвъд същността ми? Къде съм – тук, там или просто вече ме няма!
Мисълта ме затваря досущ хълм, издигнат пред мен. Всекидневните предмети дори потъват в мрака зад неговите високи стени.
Сега е моментът да надникна вътре, в мен самата. Да се надвеся над безумната бездна и да потърся отговори. Не трябва да се плаша – просто трябва да събера кураж.
Да разгледам отблизо моето пространство – изцяло в земни цветове - от катранено черно, до оттенъците на мастилото. Да напипам пулса и на последния атом в мен. Ако мога, да стигна и дъното.
Знам, че винаги може да се намери място за истината. Винаги накрая трябва да се признае този грях, който те преследва като домашен призрак ежедневно. А ако се научиш и да прощаваш, тогава ще можеш да видиш горе във високото, багрите на времето. И ще проумееш поне донякъде онзи съдбовен смисъл, закодиран завинаги в тях.
Тогава ще има време и да потъгуваш, и да си чуеш любим стих и мелодия, и да поплачеш, и да се засмееш.
Сигурно едва тогава и аз бих видяла истинското в мен и наоколо.
18.03.2010 19:25
19.03.2010 12:16
в нас са ада и рая
браво!
19.03.2010 17:23
проза като поезия
поезия в проза
21.03.2010 17:43