Светкавици разцепиха мрака. Оголиха се пукнатините на делника.
Сякаш някой фотографира в тъмното кръговете на ада.
Чува се вятърът, който съска и плюе клони, листа и прах.

Пейзажът вън е нарязан на късове - 
в убийствено синьо и катранено черно.

Сезонът се срина. В този хаос, земята по библейски е пуста.

Изчезва бавно веществото на материята. 
И светът отново се ражда. От безпросветната пустош. 
Защото неосветено е отвъд теб. И нищо не бунтува тишината.
Празните обятия на въздуха са хладни и неразпознати от мен.

Забравих миналото си. 
Сега трябва да потърся
потъналата преди хилядолетия родна Антлантида.

Из "Свободни като въздуха"