В пролуката между два сезона

зеленото се разбужда –

все още като тънка резеда, която хрупа под обувките.

За да се налее от светлината на ранните слънца,

накацали по шева на хоризонта.

И така до залеза: с въздух на запетаи и многоточия,

които тихичко ще си намерят
мястото в изреченията за здрача.

За да разкажат къде е тайното му място.

А там, две чашите с вино
вече припламват с разпалено червено в прозореца:

този магичен син четириъгълник.
До единайсет часа, когато мракът ще пусне завеса,

за да не се виждат прегърнатите силуети,
затворени от рижавия обръч на лампата.

Вън вятърът движи цветчетата от дърветата:

пръска ги изкусно – същински фокусник,

който вади от шапката си искрите на сезона.

И по простора изписва някакви букви.
Сигурно две имена. Но като тайнопис.

Шифърът на пролетта.