Снегът

с игли си – сезонни остриета,

уцелва точно и контури, и пролуки.

А върху клоните в градината

издига куполи – блестящи облаци за свода.

Уж гледката е същата

но вятърът от скука,

или без причина, размества въздуха:

виж светлото движение на шала

около врата на минувача,

как очертава произволен кръг:

човешка орбита, в която влиза фигура,

изваяна като от скреж.

Снегът я следва:

след всяка дума и въздишка

огъва края на следобеда.

И ъглите събира на купчини –

грамади лед

по тротоарите на зъзнещите часове.

А ние нека се помолим –

на раменете на двамата поклонници на зимата,

да засияе здрачът:

с разтворени пера – не от някой паднал ангел,

а от потръпващи след нежността снежинки.

Криле за разпознаване.