Клоните на ореха отсреща
подреждат пъзел от светлини.
След всяко издишване на вятъра
той се променя и става различен.

През прозорчето на фотоапарата,
наблюдавам кварталната галактика –
с черни дупки, мъглявини от смог, неугасени луни
и излъскани павета, сякаш от някой близък  млечен път.

Дъждовете ги измиват с пяната на облаците
и градският пейзаж започва свободно да диша.
Чистият въздух преобразява гледката:
очертанията на къщите се издигат нагоре
и напомнят на наколни жилища,
оглеждащи се в снощните локви.
А капките по листата изгряват –
овални плодове, през които прозират познати ириси.

В  коя епоха живея, защо здрачът тук
излиза само през ключалката като затворник,
а зората е мастилено петно
в далечна слънчева система?

Наоколо защо вече пада чужд мрак,
с неясни релефи: дали са руни, или са недовършени изречения?
 
Душата ми успява да изкочи навън и като сърна побягна –
забравих на какъв език да я извикам.

Защото мисълта ми спря пред извивката на планината.
А от другата й страна,
знам, че времето е същото.
И думите следват смисъла на сърцето.
  
Ако тръгнем двамата едновременно, ще се срещнем по средата:
в онази градина – отдавна забранена за нас.
И ще се разпознаем – вече сме се върнали в себе си.

Има още много време, преди да ни прогонят оттам.