Слънцето – горе.
В самото дъно на свода.
Трябва да изкатерим височината
по парещия вертикал.
Слънцето – неопитомено:
пулсира, трепти, вибрира.
Узрял портокал,
разпукан от сладост.
А следобедът –дълъг, разточителен.
В подножието му въжето искри –
лъч от златни нишки,
по който двамата ще се изкачваме.
Бавно начало.
После – усещане за полет.
Вместо криле – облаци.
Върховете сияят.
Безопасно ни ограждат кръгове от цветове.
Всеки – със своя звук.
Като в сън.
Небето е отворено.
Даже в далечината –
релефни са и контурите.
Докато някой среже слънцето наполовина.
И капките пресекат лицата ни.
...Казват, че спускането е по-трудно.
Затова следваме здрача.
До градския ад –
повторен в локвите на дошлия вече дъжд.
сп. "Факел"