Сезонът тържествува.
От прага му се виждат две върби:
изтънчени височини –
кариатиди, държащи свода,
без гледката да е антична.

Върху покривката с глухарчета искри
червеното от чувства вино в чашите
(защото по обяд
лалетата се пълнят със слънца догоре).

А ние, две поникнали треви –
до цвета на кожата сме голи,
намираме си място върху нея
(преди да паднат капки сладка кръв
в ливадите на средновековната Верона). 

И вятърът звъни в камбанките на момини сълзи:
с естествените чанове в кубетата си.

Мелодии,
не декоративни,
не от грациите на клоните в пейзажа.

А тонове, по хоризонталите на въздуха.
Изпяти непресторено от славея,
от нас измислeн –
в епохата на пролетите.