Небето приближава:
един по един облаците падат от клоните.
Въздух – разбит на точки,
в този скучен иначе следобед.
После – здрач в синьо.
Докато студът го полира – вертикал от лед.
Капките вече се плъзгат надолу – бързо, бързо,
сигурно за да освободят място.

Не здрач, а издигнат до свода стъклопис.
С всички цветове на синьото.
А върху тях
сега потръпват ангелски перца:
шушнат, въздишат, скрибуцат, за да изпишат
любима буква, любовен знак, дата.
И рисунки – от възможни минали животи.  
Другите пък, плътно долепени – по двойки,
се оглеждат, за да се видят заедно, макар и за миг.

Защото тук са за първи път.
И за последен.

Февруари свети.