Слънцето – горе.
Вижда се самото дъно на свода.
Днес – неопитомено, то трепка, пулсира, вибрира.
Узрял плод, разплискващ щедро сок.
Сладостта лепне - до последния атом.

Следобедът – ослепителен, сияен, разточителен.

Вертикалът искри:
лъч от златни прашинки, който катерим.
В началото – бавно.
После неочакваните два облака – вместо криле,
ни дигат нагоре.

Небето – широко отворено.

Виждат се вече недостижимите за нас Евереси.
След тях – огненият ореол на сезона.
Тук някъде почват предградията на рая.
И само тук тъгата я няма. 

По здрач,
хванати за звуците на летния дъжд,
ще се спуснем надолу. 

В нашия стар ад,
където цветовете се повтарят
единствено в калните улични локви. 

сп. "Факел"