Постинг
04.12.2016 23:04 -
Златната стая
В самия края на март. Последната неделя.
Пролетта променя състоянията си: резедавата прозрачност на тревите постепенно се пълни с различните оттенъци на зеленото. Клоните на дърветата незабелязано почват да натежават и вече няма да са толкова волни,
за да ги люшкат с лекота ветровете.
Искам да погледна пейзажа отгоре. Затова - по стълбите,
но не към настъпващия облак, а към мансардата.
Тук се събират от години семейни документи,чернови на ръкописи,
фотографии, писма и пощенски картички. Тук са и двете тетрадки,
в които със дребен почерк, се разказва разтърсващата сърцето
любовна история на една от прабабите ми, започнала в Кавала:
За момичето с двете плитки, която често излизала на улицата
със свободно пуснати коси, защото не можела да сплете непокорните си къдрици.
За момичето, с приковаваща погледите на мъжете стройна осанка
и с големи тъжни очи, които сменяли цвета си според настроението й - ту зелени, ту кафяви, ту жълти, ту пъстри.За съдбовната среща с любимия в една снежна нощ.
И за бягството им - от Бяло към Черно море.
Драма, достойна за роман.
Старата библиотека тежи от книги, които качваме, за да направим място
вкъщи за нови. Специални рафтове има и за издания,
станали библиографска рядкост.
Обичам мирисите на миналото.
Върху старомодното бюро стои разтворена книга.
Явно, последния път, когато съм била тук, съм забравила да я върна.
Изданието е от 1939 година – „Любовь и поезия” на проф. Александър Балабанов. Има и посвещение с автограф от него.Проф. Балабанов анализира поезията
на древните елини. С листче съм отбелязала абзац, в който той разсъждава,
защо в съвременния свят образовани нации мислят, че поезията е ненужна, даже пакостна. В класическа Гърция никой никога не се е съмнявал в необходимостта от „дара на музите”.Мисля си за днешното време. За поезията често се говори на висок глас, обикновено около задимена маса в шумна компания с чаша в ръка.
През отворената капандура слънцето се процежда на капки.
Мъгливините от прашинки, отдавна завладели тавана, изглеждат съвсем като варак, който полека-лека покрива стените, скосения таван, пода и ъглите.
Златната стая. Този следобед.
Публикувано в Public Republic
Пролетта променя състоянията си: резедавата прозрачност на тревите постепенно се пълни с различните оттенъци на зеленото. Клоните на дърветата незабелязано почват да натежават и вече няма да са толкова волни,
за да ги люшкат с лекота ветровете.
Искам да погледна пейзажа отгоре. Затова - по стълбите,
но не към настъпващия облак, а към мансардата.
Тук се събират от години семейни документи,чернови на ръкописи,
фотографии, писма и пощенски картички. Тук са и двете тетрадки,
в които със дребен почерк, се разказва разтърсващата сърцето
любовна история на една от прабабите ми, започнала в Кавала:
За момичето с двете плитки, която често излизала на улицата
със свободно пуснати коси, защото не можела да сплете непокорните си къдрици.
За момичето, с приковаваща погледите на мъжете стройна осанка
и с големи тъжни очи, които сменяли цвета си според настроението й - ту зелени, ту кафяви, ту жълти, ту пъстри.За съдбовната среща с любимия в една снежна нощ.
И за бягството им - от Бяло към Черно море.
Драма, достойна за роман.
Старата библиотека тежи от книги, които качваме, за да направим място
вкъщи за нови. Специални рафтове има и за издания,
станали библиографска рядкост.
Обичам мирисите на миналото.
Върху старомодното бюро стои разтворена книга.
Явно, последния път, когато съм била тук, съм забравила да я върна.
Изданието е от 1939 година – „Любовь и поезия” на проф. Александър Балабанов. Има и посвещение с автограф от него.Проф. Балабанов анализира поезията
на древните елини. С листче съм отбелязала абзац, в който той разсъждава,
защо в съвременния свят образовани нации мислят, че поезията е ненужна, даже пакостна. В класическа Гърция никой никога не се е съмнявал в необходимостта от „дара на музите”.Мисля си за днешното време. За поезията често се говори на висок глас, обикновено около задимена маса в шумна компания с чаша в ръка.
През отворената капандура слънцето се процежда на капки.
Мъгливините от прашинки, отдавна завладели тавана, изглеждат съвсем като варак, който полека-лека покрива стените, скосения таван, пода и ъглите.
Златната стая. Този следобед.
Публикувано в Public Republic
