И симетрията на пространството се срива.
Пропукват се правите ъгли и стените по перпендикуляра.
Светлата черта на хоризонта се скъсва.

Като след земен трус пропадат житейските правоъгълници.
И тонове безсмислени думи, възклицания, образи, обещания, изчезват.
Руините на делника - антични статуи, потъват в разцепените пластове. 

Винаги поглеждам нагоре. Небето е различно.
Виждам звездите без очила.
Премигват като очи, в които е влязла прашинка.
А след нея неизбежно тръгва сълза.

А нощта полека-лека се прояснява.
Уличните лампи необяснимо се включват -
съзвездия от друга галактика.
А аз ставам не само съзерцател, но и техен пазач. 

Защото нощта е вътрешният джоб,
в който скривам тайните си. И тъгата.

Няма стара, днешна и утрешна тъга.
Тя е една. И когато си тръгне в зората,
сигурна съм, че чувам как се отдалечават леките й стъпки. 

сп. "Факел"