Има едно единствено място на земята,
неизвестно за хората.
Знаем го само двамата с теб.

Помня как стигнахме
в неоткритата даже от авантюристи зона,
в далечна февруарска нощ.
 
Бяхме прекосили всички непозволени граници.
Виелицата ни хвърли, заедно със снежинките,
с кристалите, с перата и с ледения прах.

Дълго явно сме летели.
Около нас - небе и сняг.
Тук почва и свършва светът.
А ние  - първите му хора.

II.
Особено територия – с объркани сезони.
След зимата идва лятото.
Есента продължава, колкото поискаме.

Листопадът ни обличаше.
Всяка сутрин очите ти се променяха -
сияеха в зелено, в жълто, в кафяво.

Вятърът пръскаше безгрижно
шушулките на изгрева и залеза.
Зърната им блестяха  - кехлибарени парченца,
които ти събираше,
за да ми направиш пръстен и обеци.

Светлината беше очертала
контурите на убежището.
Чувствахме се в пълна безопасност.
Дъхът на самораслите плодове
се носеше като ангелски облачета в небето.

Нощем палехме огън.
И гледахме луната - разпукан плод,
от който капеше сок по устните. 

Бяхме подивели в свободата си. 

За да отидем там,
трябва да стигнем хоризонта.
После - продължаме след него.