Изкачва леко етажите на двете сгради отсреща,
а в в цепката между тях, виждам мракът как неусетно изтънява.
Изгряват облаци - в началото розови, после виолетови, сигурно сладки на вкус.
Тази замайваща светлина озарява пейзажа само за миг.
Сигурно, защото точно сега, сезонът разсънва до корен
цветовете и те почват да искрят наоколо като аури.
Навън неспокойните градски прашинки се състезават
успешно със сутрешния вятър. Очертават кратки пролетни слънца, а после,
следвайки серпантините на въздуха, безшумно се приземят,
за да полетят отново нагоре.
Прастара игра - на достигане, сливане и изгубване.
Днес всяка минута има своя багра.
В пет и единайсет следобед от зеленото остава само
отраженията му в стъклата. След това здрачът потича тъмносин.
Сякаш е дъното на тъгата. Или надниквам в кладенеца на очите ти.
Внезапно зазвъняват нестройни камбанки.
Дъжд: разлято мастило върху квартала.
Над хрупкавата все още резеда.
В този понеделник - по-стар и от света.
Публикувано в Public Republic