Сънят спира явно на половината.
Още трепкат мъглите ми. Обръщам се назад. 
Опитвам да си спомня всичко,
докато запарвам чая. 

Двор на стара къща. 
Оттук се вижда меката извивка на хълма. 
Пейзажът се разсънва. Още е сумрачно,
но короната на разлистената ябълка
пръска сиянието си на цветчета.

Прозорците отвътре светлеят зад кенарените пердета. 
Портата е затворена, но се вижда
тежък железен ключ, забравен в ключалката.
 

Защо днес съм тук? Сама ли съм?
Чувам как скърцат дървените стъпала
към втория етаж под нечии стъпки.

   
В ръката си държа фотоапарат. 
Сигурно очаквам зората да изкачи клоните на дърветата,
за да я снимам.
 

Усещам, че всичко това някога съм го преживяла. 
Мирисите на диви треви и на опадали в тях плодове
ме преследват от години: 
сън в зелено, който се повтаря, 
и никога не стига края. 

От сто години обичам това място. 
И още сто ще го обичам.  
И ако има рай, той е тук – 
по южния склон на този изумруден хълм. 

С къщата, където всяка сутрин
в седем часа слънцето кацва на комина.

 Публикувано в Public Republic