че се вижда самото дъно на свода. Трябва да изкатерим не просто
планинска стръмнина, а единственият вселенски вертикал.
Слънцето – самият огън, вече разпален, пулсира, трепти, вибрира.
Изпуска цялата жега на света. Цялата галактическа горещина,
която прониква във всяка клетка на пространството.
И затова светът днес е ослепителен, сияен, разточителен.
Пейзаж - с аура. В средата - разрязан узрял портокал.
Капките му се плискат наоколо и вкусът на ранния следобед е сладък.
Веществото до последния атом лепне.
В подножието на върха въжето искри като палещ лъч.
Но желанието ни е толкова голямо, че катеренето е полет.
С по два облака – за криле.
Нагоре кръговете светлина имат отделен цвят.
Подредени като стъпала, всяко от тях звучи със своя мелодия.
Небесна музика. Днес - явно само за нас.
Не гледаме надолу, толкова сме обсебени от желанието да преминем
оттатък горещата линия. И там да усетим истинската свобода.
Казват, че спускането е по-мъчно.
Сигурно защото долу здрачът е хладен, мрачен, отчужден.
А и дъждът вече е спуснал решетката си.
сп. "Факел"