Чакам ги: стоя до река и гледам как идва
бялата вода, червената, синята, зелената, златната…
Сега светлината струи в резеда. Разрежда я по малко само въздухът,
сигурно, за да подпре сънното небе. Като стара крепостна стена, обрасла в мъх.
Антична руина, със желязна порта, покрита с благородна патина.
Със северно изложение. Затова и сезонът е хладен, все едно,
че съм под дълбоката сянка на стогодишен орех.
По тревистото дъно на пейзажа искрят изумрудени камъни -
дъждовните локви, в които се оглеждат облаците: нешлифовани украшения,
с неочаквани фигури, сменящи формите си при всяко мое издишване и движение. Чудатите им контури изписват, ту странни знаци, ту езически руни,
ту разпознаваеми букви, но вятърът ги размества и обърква изреченията,
а ти се опитваш да ги подредиш отново, за да ги разчетеш вече
под зелената светлина, която завладява сезона.
Сезон в зелено. В свободно зелено.
С вкус на ягоди.
Четейки различни автори, като тенденция виждам безмислено разточителство в употребата им. Често дори и сполучливите попадения се губят в потока от думи, думи, думи.
Облаци - "нешлифовани украшения,
с неочаквани фигури, сменящи формите си при всяко мое издишване и движение"
Въздухът - "стара крепостна стена, обрасла в мъх.
Антична руина, със желязна порта, покрита с благородна патина"...