Прочетен: 1202 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 06.03.2013 10:15
Пред мен е пътят - извита от земята до небето древна спирала, с изронени серпантини, които водят и надолу, и нагоре . Погледна ли към тях, виждам необезопасените им завои, без никаква видимост. Нямам дори пътна карта, нито стар атлас, нито спомени от минал живот, за да знам началото и края им.
Пресичайки въздуха, вярвам, че се движа напред . Следвам северния вятър, който с ударите си го разсича и пейзажите, като узрели шушулки от две различни вселени, се отварят, а зърната им се пръскат тук и оттатък. Притъмнява ми от ударите по челото и от болката в сърцето. Няма спасение под този почти метеорен дъжд, който свързва по вертикала битиетата.
И зад мен е същият хаос. Защото този жив кръг ни разкарва, като с детска въртележка, и от ляво на дясно, и обратно, а после - отново, и отново в същия ред, докато ни се завие свят и паднем двамата, замаяни в пушилката. А ако успеем да се изправим, трябва да продължим да се движим по набръчкания от стъпки свят, хванали отново
под ръка светлината
Поздравления, Виолета!
Страхотно!