Постинг
16.01.2010 16:21 -
Елегично
Тъгата пристига само в тихите часове. Винаги неслучайно.
Още преди да се появи, усещам онзи неподправен неин вкус и вдишвам магнетичния й аромат. После тя добива плътност, става видима и се очертава обикновено като до болка познат силует.
И тогава и геометрията на моя живот се срива. Сякаш се пропуква пространството. Тонове безсмислени думи, прах, кристали, образи, изчезват. Руините на делника, досущ антични статуи, потъват в пластовете и не остават дори бегли отпечатъци във въздуха.
И тогава и тъмното отвъд мен се осветява. Изведнъж започвам да виждам ясно истинските форми и цветове. Всичко грубо в пейзажа се разтваря. Остава само безхитростното ми битие, проблясващо под солените капки.
И тогава и звездите рисуват умело космическата карта, а луната премахва преградите на нощта. Даже уличните лампи навън, неизвестно как, се включват като съзвездия от друга галактика. А аз ставам не само съзерцател на вселената, но и неин нощен пазач.
Тъгата ме съживява. Няма вчерашна, днешна и утрешна тъга. Тя е като човек, който идва и си отива. Обича различно сезоните, времето, хората. Прекосява пустотата на моя живот и като любим остава завинаги в сърцето.