Петък. Светлината ме буди.

Винаги я чувствам. Сутрешна ласка.

А днес внезапен лъч падна върху чекмеджето на бюрото. 

Няма случайности. 
Там от години пазя писмата на мой приятел.
С него някога по най-старомодния начин 
си разменяхме мисли по пощата. 

Не бях ги отваряла от години. 

Текстовете той разполагаше
върху тесни бели листа, ситно изписани.

Защо го правехме? Сигурно искахме всеки от нас да чуе
звуците на другите изгреви и шумоленето на цветовете
в различните пейзажа.

Затова говини наред сякаш чаках пощенски гълъб,
който да преодолее небето между нас.
Не е за вярване, 
но от тъмния четириъгълник на пощенската кутия,
заедно с плика, често излиташе перо на птица.
         

Още помня вълнението при отварянето му.
Преди да прочета писмото, дълго държах в ръцете си листа.
Сигурна съм, че усещах грапавината на всяка буква и знак.

Сега и светът е различен, и ние двамата – също. 
Не си пишем писма, а аз отварям рядко пощенската кутия.
Не поглеждам нагоре,
защото не се надявам на новини по въздуха.

Отдавна съм подредила писмата в папка – 
като затворен ръкопис в чекмедже.

Книга, която никога няма да бъде издадена. 

Сигурно заради всички наши въздишки,
които заместваха точките между изреченията.

Публикувано в Public Republic