Зората. Винаги различна. Внезапна. Изненадваща. Излита от мастиления мрак като пеперуда, разпукала какавидата си. Ражда се всеки път неочаквано. И бързо.

Иска ми се да не пропусна този изначален миг, в който тя се измъква от нощната коруба и пърхаща, заема с крилете си пространството.

Светлината в очите ти. Тя ме събуждаше. Усещах я преди да е свършил съня ми. Тогава той беше като цветен филм, който никога не стигна края си. Не чувах думите, но ясно виждах кадрите - напълно истински и достоверни.

Пейзажите се сменяха, заедно със сезоните. Гледах хипнотизирана зимното море с магическите му отблясъци и можех да се закълна, че вкусът в устата ми е солен.

 Тръпчивия дъх на октомврийския листопад и сега ми напомня за онзи, другия, който дълго виждах и наяве, и на сън. Той осветяваше цяло едно пространство, в което имаше всичко…
Още помня как листата падаха, упорити и последователни, следвайки очертанията на покривите. Златните им оттенъци искряха като нимбове и старите селски къщици приличаха на библейска обител, изградена кой знае защо, точно  тук, на този хълм.
И днес това място съществува - в покрайнините на рая е, на границата между двата паралелни свята.