Самотен спомен гледа през стъклото,
все твоя лик съзирам в празнотата,
потънало в мъгла и прах леглото,
безмълвно стене с болка в тишината.

Картината отдавна избледняла,
виси като отронена въздишка,
от дупката в стената пожълтяла,
наднича плахо тъжна сива мишка.

Покривката на масата протрита,
все още чака своите стопани,
как смеехме се с тебе до насита,
преди да кръвнат старите ни рани.

По пода разпилените ни дрехи,
танцуват из безвремието свято,
навлечени със тежките доспехи,
воювахме последното си лято.

Сезоните прелитат неусетно,
не чувствам вече твойта топлина,
превърнах се в прашинка мимолетна,
запътих се без теб към вечността.