Улиците – все по-пусти.

Тишината – раздробена
от звън на капки

по перата на чадърите

и от воплите на клоните

след удара на ветровете.

И мракът – вече в ниското,
попива отраженията в локвата.

Не се оглеждай в нея:

ще халюцинираш
оцелелите парчета от небето,

свалени някога от теб.

А самотата,
за да не е единствено убежище

на този незагърнат в дъждобран пейзаж,

й дай едно листо – за лодка,

по-жълто и от тази обърната наопаки луна.

И нека плава – със златния товар:

до следващите листопади.