Звън.
Все още вдишвам въздуха с вкус на облаци. И на есен.

Представям си: двор на стара къща. Оттук се вижда меката съблазнителна извивка
на хълма. Пейзаж, който се разсънва, тръпнещ от галещия вятър.

Сумрак.
Короната на ябълката внезапно засиява от ленивите листи. Плодовете й се люшкат – дали да полетят, или да продължат опоени в хамака на сънищата.

Зад тънките пердета прозорците вече светлеят.
Портата е затворена, но се чува риждивият звук на ключ, превъртян от някого.
После – стъпки по скърцащите дървени стъпала. Нощта си тръгва, денят – идва.

Само любовта, знам – остава.

Ето я и зората, изкачваща се по хребетите на въздуха,
за да изгреят златните ореоли на дърветата.

Знам, че всичко това някога съм го преживяла – в един друг октомври,
който се повтаря и в други пейзажи – всяка година, сигурно заради листопадите.

Мирисите на диви треви ш шумки все така ще ме преследват –
защото обичам това място.

И ако има рай, той е тук – по южния склон на това възвишение –
 от изумруд и разпръсната ръжда.
С къщата, където всяка сутрин в седем часа закъснялото слънце кацва на комина.

Публикувано в Public Republic