Във влака понякога сяда непознат,

очакващ явно своите слушатели.

Затворен в купето на самотата,

сигурно иска да излезе поне за минута от него:

в дългия коридор, с отворени към света прозорци.

И там, вдишвайки свободата на вятъра,

да започне монолог си.

За страха, който седи до него

на протритата седалка във втора класа

и за да не го видят пътниците,

ще го скрие отново в стария си куфар –

горе, като багаж (там винаги има място,
защото само в единия ъгъл стоят завързаните с канап
любовни писма, които така и никога не пусна по пощата).

Нашият разказвач не бърза да сложи точка
на последното изречение.

Гласът му не спира, защото е унесен от движението
и само ту утихва, ту се усилва, като песен с речитатив.

Вън здрачът се пръска по стъклото.

И цветовете му – от пурпур, лила и небе,

се търкалят по скулите на сумрака:

от неизтъгувано синьо, до катранено безнадеждно.

Здрач на зърна.
А звуците му кой ще събере в джоба –
за после и кой ще ги сложи в шепите на този човек,
затворен в купето на болката?

Представи си,
че те са вече там и тръпнещи, се залюляват.
Какви музика от потъналия в нощта магически час се чува!
Те са и за него, и за някой друг: там, някъде – отсреща.

Значи внезапно си влязал в друго време –
времето, отредено за двама.

А релсите нека си потракват, и влакът,
ти знаеш, нека пътува – към друга гара.

А аз
съм на една мелодия разстояние от теб.