Улиците – все по-пусти.

В тишината: звън
от удари на капки по подвижните овали –
чадъри и снишени облаци.

А локвите – на улицата лабиринта,
с кривите си огледала за пешеходци,
не повтарят правдоподобно гледките:

погледнеш ли надолу,
ще халюцинираш странни късове небета,

свалени уж някога за мен.

А самотата, за да не е единствено убежище

на този незагърнат в дъждобран пейзаж,

й дай едно листо – за лодка,

по-жълто и от тази обърната наопаки луна.

И нека плава – с най-тъжния товар.

До следващия листопад.