На майка ми

След гарата – море.

Дотук е влакът.

А после – старото пристанище

и плажът – сътворен от миди, здрач и тишина.

А как черупките се пълнят с пурпур,

а люспите на пясъците как,

блестят като нападали звезди!

Брегът преди сумрака – в нищото потъващ залез.

На хоризонта няма кораби.

Прибират си небетата платната

и в някой близък рай

ги чака пак пристанище:

с луна и с ангел – втренчен
във вените на идващия облак.

Преди нощта, релефът е изгладен.

Брегът след падналия залез,

е тъмна линия, по-дълга и от меридиана.

Тежи, от всички стъпки на тъгата..

И сянката й – дълга, повече от смърт,

лежи (антично божество, избягало от митове) –

между звука на две тъждествени вселени.