Зората. Светлината се разсънва.
Обгръща ме – прегръдка за цял ден.
После обикаля стаята,
за да покаже забравено от мен място с тайни.

Днес засия върху чекмеджето на бюрото.
Там от години пазя писмата на мой приятел.
С него някога по най-старомодния начин
си разменяхме мисли по пощата.

Не бях ги отваряла от години.
Текстовете той разполагаше върху тесни бели листа,
ситно и полегато изписани.

Защо го правехме? Вярвахме, че като ги вземем в ръце,
ще се чуят, и звуците на изгревите, и шепотите на листопада,
и тишината на снеговете – все едно, че той стои на моя западен,
а аз - на неговия източен прозорец.

Затова години наред си разменяхме писма –
пощенски гълъби, преодоляващи небето между нас.
Не е за вярване, но от тъмния четириъгълник на кутията,
заедно с плика, често излиташе перо на птица и според сезона:
зимата – снежна топка, лятото – слънчева прашинка.

Още помня вълнението при всяко отваряне на плика.
Преди да прочета писмото, дълго държах в ръцете си листа.
Усещах грапавината на всяка буква. Чувствах дори дъха й.

Сега светът е различен, Не пишем писма,
а и аз отварям рядко пощенската кутия. Не поглеждам нагоре,
защото не се надявам на новини по въздуха.

Отдавна съм подредила писмата в папка –
затворен ръкопис в чекмедже.
Книга, която никога няма да бъде издадена.

Сигурно заради всички наши въздишки,
които заместваха точките между изреченията.

Публикувано в Public Republic