Иска ми се да не пропусна този изначален миг, в който тя се измъква от нощната коруба и пърхаща, заема с крилете пространството.

Светлината в очите ти. Тя ме разбужда. А сънят продължава в друга нощ: в напълно достоверни пейзажи, които свободно се движат
из сезоните, а понякога – и в четирите едновременно.

 След елегичния плаж под облачните чадъри, ниското сумрачно небе се отмества от следващо – на зелени майски кръгове.

Оттатък парка пък, асфалтът започва да излъчва събраната горещина на август и сандалите потъват в меката му същност. Стъпките остават там до следващото лято.

Но след завоя на улицата, знаците на есента вече трепкат във въздуха – сърчица на простора, всяко със свое име и съдба.

А влезе ли февруари в съня ми,
той се побира в една единствена звезда – първата снежинка на зимата.

Тази сутрин си спомних за един отдавна отлетял октомври,
огрял далечен хълм. Листата падаха, упорити и последователни, следвайки покривите на запуснатите отдавна селски къщи.

Златните им оттенъци искряха като ореоли около пропуканите керемиди. Напомняха на библейска обител.
А когато дъждът зазвъни в комините,
все едно замлъкналата от сто години камбана запява.

И днес това място съществува – в покрайнините на рая:
на границата между два свята.

сп. „Факел“