Понякога нощта ме плаши -

уж безопасна тъмнина,

а разрушава вън пейзажа

до стръмнина.

Луната пада рязко вляво -

отмести времето отвъд.

Сега дори не остарявам.

Косите ми растат.

Дали наистина съм жива.

Наоколо – небе.

И мисля за смъртта наивно

като за битие.